img

Мая Нешкова проговори за срещите си с Ванга!

/
/
/
173 Views
loading...

Когато Мая Нешкова пее, хората винаги се усмихват, защото духът им мигновено се приповдига. Тя е от певиците, които много залагат на родолюбието в творчеството си, защото за нея България е над всичко. Вероятно няма българин, който да не е посрещал рожден ден – свой или на приятел, с емблематичната песен на Мая Нешкова „Честит рожден ден”. Хит, който, разбира се, е дело на композитора Кирил Икономов, който е и неин съпруг. Двамата са житейски и творчески тандем, откакто певицата е на професионална сцена.

В момента Мая Нешкова е в активно национално турне и пътува почти постоянно из страната. Датите за предстоящите й концерти съответно са: 15 май – Враца, 16-и – Видин, 17-и – Монтана, 31-ви – Велико Търново, 5-и юни – Габрово, 7-и – Русе и 11-и – Плевен. За народното издание обаче Мая Нешкова отдели специално време, за да сподели повече от откровени мисли.

– Мая, винаги си работила само със съпруга си – големия композитор Кирил Икономов. Продължава ли да бъде така?


– О, да (усмихва се), няма промяна. Аз пея само негови песни. Така ми е тръгнало и май така ще остане. В самото начало, когато започнахме да работим заедно, първоначално правихме чужди песни, постепенно се преоткрихме и като тандем. Нещата се случиха спонтанно. Покрай тази ситуация обаче вече съм станала и доста капризна (смее се). Искам песента да е написана специално за мен. И не само да е написана като повод, а и с отношение към мен, като към характер, душевност, темперамент, експанзивност. Мъжът ми например има тази способност – независимо че всички песни, които пея, са негови, когато пише за други колеги, това не му влияе. И песните за тях нямат нищо общо с тези, които създава за мен. Това го прави наистина уникален.

– Това означава, че си отказвала на всеки друг наш композитор, който е искал някога да работи с теб?

– Само първата ми плоча от далечната 1982-ра, когато започвах кариерата си, беше такава – конгломерат от всички известни наши композитори. Там са и Митко Щерев, и Вили Казасян, и Атанас Койчев, и Александър Йосифов, и много други. В нея е и първата песен, която мъжът ми ми написа – „Китка за обич”, след което двамата продължихме с авторски успехи – той пише музиката, а аз пея и пиша текстове на песните.

– Успехи, но и героизъм, предвид факта, че с Кирил Икономов сте една зодия и вероятно, когато спорите, прехвърчат милион искри!

– (Смее се.) Меко казано. Когато спорим, приличаме малко на италианци, но пък лесно ни минава. Кирил е много земен, твърд и предан, а аз съм по-романтичната. В такива моменти


той често казва с две думи: „Тя ме пуска по пистата”

(смее се). Между другото той е много критичен към мен, което е прекрасно. Знам, че никога нищо няма да ми прости, дори и най-дребния детайл. След всеки концерт, ако съм направила и най-малкия пропуск, в гримьорната се започва, но всичко е с безкрайно градивен тон от негова страна.

– Така пък със сигурност сте имунизирани и от порочната практика, колкото и прекрасни да са песните, конфликтът между изпълнител и композитор в един момент да изглежда неизбежен! Родните примери са не един или два…

– Точно така е, да, има го този момент, права си. А тези конфликти възникват, защото не са уредени добре авторските взаимоотношения. И колкото и да е нелогично една песен да се забранява, някои го правят.

– О, но ти също познаваш отлично вкуса на забраняваните песни! Нищо, че забраните не са идвали от композиторите им…

– Факт. Някога се случваше и това, но аз се научих много добре да гледам напред (усмихва се). Песните ми бяха забранявани до една, но не по политически причини. По-скоро такъв беше режимът и правилата му.

Трябваше някой някъде да ти дърпа конците

Няма как просто да си свободен електрон и да правиш всичко, което искаш. Някой трябваше да печели от теб. Затова и се случваше това. А и имаше и нещо друго – типично българският манталитет неведнъж е натежавал в ситуациите. Говоря за човешката завист, която може да достигне невиждани размери.

– Но това не те отказа като млад изпълнител тогава! По-слабите характери спират дотам…

– Ааа, не, как ще ме откаже! В никакъв случай! Абсурд. Лично мен това ме караше единствено да бъда по-изобретателна (смее се), да мисля как могат да се случат нещата дори в такава ситуация, при такива условия.

– Жив абсурд е и фактът, че дори емблематичната „Честит рожден ден” е била забранявана. Крита е цели 4 години?!
– Така беше, да. Фактът, че докато беше скрита песента, се родиха много други песни на същата тема, е повече от показателен. Беше въпрос на пазар и интереси. Целта със сигурност е била да се наложи нещо друго. Каквото и да си говорим, в дъното на всичко стои комерсиалната цел, нищо по-различно. За да можем отново да сме зависими по някакъв начин.

– Кога усети, че ставаш наистина голяма звезда в България?

– Имам няколко повратни момента в кариерата си. Преди, когато работех основно в Благоевград, обикалях служебно Кюстендил, Перник, региона, не бях излизала в други градове из страната. Изведнъж реших, че трябва да пътувам навсякъде. И един ден се прибрах с един огромен списък от Концертна дирекция и така се започна с големите турнета в България. Няма да забравя никога как на първия си концерт в летния театър във Велинград, като излязох и видях колко са много хората, настръхнах. В този момент се замислих, че съм на прав път. После дойде и „Мелодия на годината”, където изпях „Честит рожден ден”. Имаше автобуси с хора от Благоевград и от страната – които бяха дошли само за да ме чуят и видят. Беше показателно за мен. Виждах как хората обичат това, което правя. Но

никога не съм се смятала за звезда или нещо по-специално

Аз съм един съвсем нормален и земен човек. Не робувам на славата. Достатъчно ми е да знам, че хората харесват музиката ми и имат нужда да я чуват. Наскоро за едно участие ме посрещнаха с погачи и духова музика. Това са наистина невероятни преживявания.
– Много типично български обичаи, които знам, че са ти много близки по душа, защото чрез песните си ти винаги досега си рекламирала българското…
– Наистина е така. Без да натрапвам много това послание, то винаги фигурира в творчеството ми. Въпреки че напоследък се улавям, че все по-често говоря за това. Всъщност карам хората не толкова да се замислят, че са българи, а да се самоуважават заради това. И хубавото е, че усещам такова събуждане в тях. Виждат го в мен и го пренасят в себе си.

– Допускам, че мисълта за емиграция никога не е била на дневен ред?

– О, не, абсурд. Повече от ясно е. Била съм по цял свят и съм имала възможност да остана къде ли не. Но никога не ми е минавала такава мисъл. Чувствам се потребна тук, в България, обичам си родината и не бих си представила да живея далеч от нея. А работата ми е тази, която ми потвърждава всеки път, че в това има смисъл. Окриляват ме посланията, реакциите и вътрешното удовлетворение. А и аз съм човек, който никога не се отказва. Боря се докрай за това, което искам и обичам.

– Като всеки българин със сигурност си се сблъсквала с редица несправедливости. А знаем, че има абсурди, които остават с отворен финал…

– Със сигурност, да, пълно е с абсурди, но аз се научих във времето да зачитам хората, виждайки всеки на какво ниво е. По този начин съм изградила и собствената си философия. В такива моменти си казвам „Господи, прости му, той е сляп, не вижда”. Въпреки че има и моменти, в които се чувствам безсилна – когато се сблъскам с арогантността в хората, която обикновено носи и явните несправедливости след това. Безпочвеното самочувствие обикновено ме прави безсилна, но за момент, защото чувството ми за хармония изглежда е по-развито и ме изкарва от този капан. Взимам се в ръце и в крайна сметка намирам начин да заобиколя поредната ситуация с повече мъдрост. Все пак не арогантността и несправедливостите са основното в живота ни. Да, пречки са, но трябва да ги заобикаляме, за да гледаме основното – самия живот. За някои неща се примиряваш, от други оставаш с горчивина в душата, но и в двата случая продължаваш напред.

– Ти си човек, който силно се уповава на вярата. Но вярата невинаги означава и пределна религиозност, още повече че на религията все по-често за жалост се гледа като на търговия…

– Така е, права си. Замисляла съм се за това, но според мен нещата се степенуват – тръгваш към религията, за да стигнеш до вярата. Не изключвам религията в никакъв случай, защото оттам се започва. А вече нататък всеки върви по свой собствен духовен път, ако иска, разбира се.
– А не е ли обратното – от вярата към религията? Не всеки, който вярва, е религиозен в предела на този смисъл.

– Мисля, че всичко идва от упованието и донякъде примирението – да си кажеш, че си свършил, каквото си искал да свършиш, и продължаваш напред. Упованието е да отидеш, да запалиш свещичка, да се помолиш. А иначе на вярващия човек сигурно не му е и нужно да отиде в църква. Обикновено, когато се роди някой и се кръщава, тръгва по каноните на религията, обичаите и традициите. И когато всичко това се натрупа като светоглед в него, той вече има базата да се развива като вярващ човек, който носи своите собствени убеждения. Колкото до тези порочни практики, които се случват на религиозна основа – за съжаление те са факт. Ние всички сме тленни хора, имаме своите слабости и оттам идва всичко останало. Когато ти самият си на по-високо ниво обаче, не обръщаш внимание на всичко това. Знаеш само, че църквата е само посредникът.

– През 90-те с Кирил Икономов построихте храм в близост до Благоевград. Кое ви провокира да поискате да го създадете?

– Отново беше заради търсене и упование във вярата. За нас това беше предизвикателство в едно безверно време, време на разкол. Израз на духовност и на призив. Заехме се, направихме го и след четири години се оказа, че е имало поверие, че ще има такъв храм, за което ние не знаехме (усмихва се).

– Поверие ли? Как разбрахте за него?

– Един поп, който служи в Америка, дойде в храма. И тогава ни поразпита защо и как сме стигнали до идеята да го създадем. От него разбрахме, че има 100-годишно поверие, че по устието на река Бистрица колите ще минават покрай църква. Думи, които е предсказала една жена – наричали са я баба Даче. Когато ни разказа за всичко това, аз просто бях поразена, защото едно е да ти кажат, че някой е изпълнил дадена мисия и съвсем друго да чуеш за себе си, че си част от този смисъл. Дълбоко в себе си ние знаехме защо сме го направили, без да предполагаме, че сме част от това поверие. Беше едновременно и потресаващо, и приземяващо, защото това беше още един много силен момент, в който осъзнаваш, че всички сме едни прашинки във вселената. Вятърът те духа оттук, оттам, за да свършиш някъде нещо и така.

– Може би появата на този храм „Успение Богородично” е свързана по някакъв начин с близначките, които толкова дълги години чакахте в живота си?

– Близначките се случиха 5 години, след като построихме църквата. 1991-ва осветихме храма, а те се родиха ‘96-а. И сигурно бяха нашата награда, не знам (усмихва се). Господ просто чу молитвите ни. И това беше нашият най-щастлив период. Не съм си давала изобщо сметка и колко е било трудно всъщност. Започнах лечение през ‘92-ра, което продължи 4 години. После бях още година в болница, заченах и родих и днес продължавам да усещам всичко това като най-щастливия си период.

– Предполагам, че изненадата е била наистина голяма, когато сте разбрали, че децата са не едно, а две!

– О, да (смее се). Огромна! Ние нямахме смелост да се надяваме на едно, а когато разбрахме, че са две, усещането и преживяването бяха уникални. И докато се родят, даже не исках да знам какъв пол са, молех се само да са живи и здрави. Те се родиха осмачета и беше много драматично всичко. Слава богу, всичко приключи положително.

– Близначките вече са големи момичета, които доста активно се занимават с музика – получава се истинска приемственост на семейния талант!

– Така се получи май, да (усмихва се). Те пътуват с мен и са на сцената вече втора година. Двете са мой бек вокал, имат и собствено шоу по време на концерта, а скоро ще започнат да правят и солови изяви.

– Би ли ги насърчила да се явят в някой от музикалните ни формати? Как гледаш на възможностите и най-вече на реалността в тях?

– Всъщност едната ми дъщеря направи такъв опит преди няколко години, но в един момент я скъсаха заради нас. Разбраха, че е наша дъщеря, получи се конфликт на интереси и този неин опит приключи. Но истината е, че и двете нямат желание за такива формати. А аз нямам думата, защото, ако те решат, ще ги подкрепя винаги. Като че ли за момента изявата на сцената с мен им е достатъчна. Но в тези формати има нещо много хубаво – че се работи много на педал, от което можеш да научиш много, но и зависи кой колко е умен да възприема, ако не ще си позволи да изгори.

– Нелепо е да бъдеш елиминиран само защото носиш определена фамилия?!

– В случая се получи конфликт на интереси по линия на борбата, която моят мъж води от години – за авторските права. Конкуренцията му беше в журито на въпросния формат и това следствие изглежда бе неизбежно (смее се). Само като разбраха коя фамилия носи дъщеря ни, и я отрязаха! Но тя самата не съжалява, въпреки че я предупреждавах за вероятността от подобен тип конфликти. Защото системата е, меко казано, противоречива, а ние сме в руслото, което може да обере негативите. Ако има как да се случва течението, без да се обаждаш, си добър. Ако си срещу него – ставаш лош!

– Тежка ли се оказва за двете ви момичета тази известна фамилия?

– Истината е, че в обкръжението им дори не знаят, че ние сме техните родители. Те не искат да се знае, защото смятат, че това е начин да оформят и наложат самите себе си като личности.

Никога не са парадирали с фамилията си

дори когато учеха в Музикалното училище. Ако се почувстват провокирани обаче, не я спестяват. В крайна сметка аз уважавам много избора им да искат да се справят сами, а не постоянно да чувстват тежестта на фамилията в ежедневието си. Скромни и добри деца са. Трябва да се чувстват добре в кожата си, а пък ние, с каквото можем, ще помагаме. Засега ни се получава много добре – пътуваме заедно, работим, правим си удоволствието заедно и сме щастливи.

Имала е няколко срещи с Ванга

„Много уважавам леля Ванга, но никога не съм се възползвала от познанството си с нея. Много пъти съм водила приятели и колеги, за да могат да влязат, да поговорят с нея. Но дойде един период и в моя живот преди години, когато почувствах нуждата да разговарям с нея. И тя направи това, което трябваше да направи – заръките й се случиха. Беше поискала от мен да й занеса медни съдове, които да са специално изработени за мен. И след като си свърши работата с тях, ги дарих на нашата църква. Леля Ванга бе уникална жена, а ние имахме уникалния шанс да сме й съвременници. Такава дарба е Божи дар за държавата ни.”

Анелия ПОПОВА, ШОУ

Източник: БЛИЦ

Коментирай
Сподели с приятели в социалните мрежи
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •